Возим се аз и Габриела в една претъпкана марова шрутка. На мен ми са ми кипнали лайната, недоспал съм, претрепан, а тепърва остава втората половина от шибания ден. Габриела ми е стара позната – неведнъж съм се опитвал да я свалям, но тя все нещо ми се измъкваше. По-скоро си играеше на примък-отмък. Пусне ми аванс, аз налапам като шаран и започвам да й обръщам внимание и като се доближа прекалено близко – айде еби си майката и почва да се дърпа. Един път така, втори път така, пе’есети път така. Малоумна работа. Та засичам я аз по някаква невъобразима случайност в маршрутката и започваме да си говорим. Била сгодена, показва ми пръстен. Както винаги започва с „примък“ и ми се лигави и кокетничи. Обаче нали съм й ял лайната неведнъж и се правя на джелезен и се държа хладно. По едно време я усещам, че започва да се допира до мен ууууж, случайно. „Да ти еба майката“ — викам си на акъла. Търпях й лигавщините, търпях и накрая и пуснах една ръка. Гувендията му с гювендия явно не очакваше толкова директно да я заиграя и ми вика:

— Не ме пипай по задника — и ме гледа едно такова строго. Ха-ха.

— Защо? — пипкам аз невинно.

— Ами защото съм сгодена все пак!!! — сепва ми се тя и се извърта, опитвайки се да се измъкне от опипването ми.

— Е какво общо има, аз да не те пипам по годежния пръстен?!

— Не, пипаш ме по задника!!!

— По сгодения задник, имаш предвид? — продължавам да наглея аз.

— Точно така! По сгодения задник!!!

— А да ти се намира случайно несгоден задник? — питам аз с кооперативен тон.

— Не, не ми се намира!!!!!! — тросва се Габриелата.

— Ами то всъщност, не точно несгоден задник ми трябва. Да ти се намира несгодена слив…

Е тук се опита да ми изплющи един шамар, но нямаше как да си извади ръката в цялата гмеж (абе тия маршрутки може ли да са толкова тъпкани бе, да им еба майката и на тях, не че точно в този случай не ми идва дюшеш). Изскубна се и отиде да слиза. Народа се извъртя – някои ми хвърлиха укорителни погледни, някои се хилеха. Както и да е.

Продължението, за което впоследствие разбирам, се състои в това, че Габриелата се оплакала на нейната приятелка Милена какъв съм бил простак. Милената сама по себе си представлява парадокс на вселената – дори затворена сама в изоставена мина, на един километър дълбочина, ловяща с уста неутрино, ще успее да разпространи всяка клюка, колкото и незначителна да е, по-добре от Франс прес и CNN взети заедно.

Сега искам да уточня, че в този разказ има само една Милена в противоречие със заглавието, но всъщност цялата работа идва от това, че тогава имах усещането, че всяка втора девойка се казва Милена. Постъпвам на нова работа – 2-3 Милени. Отивам на купон – 2-3 Милени. Аман… Та! Милената broadcast-нала оплакването и до достигнало до пеленгаторите на Елените. Те са две и също ги познавам отдавна. Едната е цицеста леко пълна мадама, която като няма какво друго да покаже, постоянно облича разни блузки с големи деколтета. Коронният й номер е като започне да говори с някой да си подръпва блузката надолу, че да и се откриват повече циците. А, а и да прелеят. В мозъчния ми каталог на жените и другите животински видове, които стават за ебане, стои под названието „Елена деколтето“.

Другата Елена е висока и дългокрака мадама с аристократично излъчване. Особено като си върже косата на опашка и й се открие елегантната тънка шия — лелей… а ако облече късо потниче и й се виждат разкошните раменца и тънката талия… — лелей, лелей. За големите кафяви очи – да не говорим. Е, циците й малко ги няма (другата Елена й е взела нейната дажба) и това разваля донякъде картината, но няма да придиряме. В каталога е поставена под „Елена графинята“. Наистина си има излъчване момичето.

Двете Елени по принцип са от различни компании, но се познават покрай общи приятели и когато присъстват на едно и също място, на Елена Деколтето и викат Елена, а на графинята – Ели. Странно нещо са хората – живи кантари. Олекотеното обръщение е за фината девойка, а пълнокилограмната версия за „виж ми циците“. Елена Деколтето се дразни от това и е мърморила един-два пъти, ама кво са… Както и да е.

И двете са ми слабост, но никога не се е отваряла възможност да скъся дистанцията – не знам защо се е получило така, но е факт. Фак.

Две-три седмици след случката в маршрутката, приятел, който се явява основната спойка между компаниите на двете Елени, имаше рожден ден и си го празнуваше в едно заведение. Бяхме към 20-30 човека и беше малко тъпкано, ама купон да става. Не мен ми се беше наложило да стоя до късно на работа и отидох направо и не бях вечерял. В офиса преди тръгване бях целнал разни солети, фъстъци и няколко шоколадови бонбона, които бяха останали от кой-знай-кога. Както обикновено става в такива случаи – бях получил киселини и ми беше леко криво, но като акостирах на купона и видях Елена Графинята и ми се оправи настроението. Полафих си с приятели, помотах се и издебнах момента в който около нея няма нито една хиена. Почнахме да си говорим разни неща, но тя има гадния навик да се държи леко дистанцирано. Говориш си с нея, а на нея погледа и някъде отнесен на друго място (но в същото време периферното зрение й работи на 100% и вижда всичко в подробности на 392 градуса). Обръщах й внимание, обръщах, но, да му еба майката, нищо не ставаше и като усетих, че има риск да й досадя се изнизах уекичко. Тази Елена ми е голяма слабост, просто ме побърква с нежната си кожа и въобще с целия си външен вид, държане и чар, обаче то като не става – не става. Усетих аз, усетих – имаше един расов екземпляр, който й беше хванал окото. Аман от Брат Пит-овци бе, ще ви еба и копелетата. Изберете си една мадама и на нея и обръщайте внимание, така че другите да видят, че нямат шанс и да остане нещо за нас простосмъртните. Няма ли грам мъжка солидарност във вас бе, да ви еба в гъза и нарцисите шибани.

По някое време се бях настанил на бара, всъщност – с гръб към него и си порках третата голяма водка. Пред мен бяха разместили масите и се беше заформил дансинг. Девойките танцуваха, пичовете си стояха по столовете и плакнеха очи като едни истински бейове, тук-таме някой педераст и той танцуваше. На мен липсата на вечеря и поркането започваха да ми се отразяват вече стабилно и бях превключил на автопилот. Някакви хора се подмотват като сенки, някой се опитва да ми говори, всичко поразмазно – абе с две думи – напоркал се бях. Три думи. „Се“ брои ли се за дума? Няма значение.

В цялата тази нирвана, забелязвам аз един голям бюст да се друса пред мен. Викам си: това е рая. А бюста ми вика: „Цяла вечер ли мислиш да стоиш на това столче“. Вдигам бавно разфокусирани очи нагоре и виждам Елена Деколтето. Измънках нещо, не помня вече какво, а тя продължава да ми танцува пред мен. Екстра. По някое време изчезна, после пак се появи и така няколко пъти. Накрая успя да ме издърпа от столчето, та и аз се включих в денс тълпата.

Бях се припотил като глиган, когато най-накрая успях да стоваря пияното си туловище обратно на бара и да си поръчам още една водка. Не успях да отпия и една глътка, а Елената вече беше седнала до мен и се лигавеше нещо.

— Пази ми водката — казах аз и се понесох към кенефа.

Много интересно и приятно нещо е пикането в пияно състояние. Едно такова ти е готино, замаяно и наистина усещаш как се ОБЛЕКЧАВАШ. Чертаеш осморки, оп-оп да излезе навън, стооой. Подпираш се с рамо на едната стена, докато доизточваш. Музичката звучи леко изпърдяно от колонката.

Върнах се при Елената, пийнахме, говорихме си нещо. Усещах как съм прекалил с алкохола и реших да си ходя. Тя искаше да си тръгне с мен – ОК, няма проблеми. С нищо нямам проблеми.

Честно казано не си спомням, как сме пътували с таксито, как сме влезели в нас – нищо. Поосвестих се чак след като хапнах един сандвич, който Елената ми спретна набързо. Аз си имам процедура като след такова препиване – изпива се поне един литър вода, плюс един аспирин и чак тогава се ляга. Всъщност – не. Първо се гледа телевизия, докато малко изтрезнея, за да не се чувствам в леглото като в лодка. Побърборихме си с Елена в хола, благодаря й за което. Не всяка ще изтърпи такова нещо. Абе, всъщност след като се наядох и налочих с вода и живнах. Легнахме си.

Един заслужил майстор ебач навремето ми беше казал (в интерес на истината: беше НИ казал – стояхме няколко пубертета-девственици и го слушахме, попивайки всяка негова дума, като в същото време се правехме на разсеяни, все едно това не ни интересува особено), та Той ни беше казал: АКО ИСКАТЕ ХУБАВ СЕКС, ЛЯГАЙТЕ СИ С ЛЕКО ДЕБЕЛИЧКИ ЖЕНИ. И ние Го чухме и го татуирахме с фосфоресцентно мастило от вътрешните страна на черепните си кутии.

На сутринта по навик се събудих към 9:30 и колкото и да се натисках не успях да издържа повече от половин час. Станах, разтворих си още един упсарин, погледах малко телевизия с намален звук. Елена спеше. Като един истински джентълмен („като абориген“) направих палачинки (палави чинки („Ядеме чинки, сойки, нема кинти. Деба тия MP3-ки“)) и й ги занесох в леглото. Тя се разсъни бавно и сладко и тук ще трябва да плагиатствам от не-си-спомням-кой-си-автор: Абе как е възможно и двамата да сме били на едно и също място и да сме правили едно и също, а аз сутринта да мириша на пот, цигари и лайна, а тя да мирише на бебе?!!?!?

Елена се надигна да седне в леглото и свенливо си покри разкошите с одеялото, подпъхвайки го под мишниците. Леко рошава, похапва палачинки със сладко, което е направила майка ми с ягодите, които е набрала на вилата. Няма „Ох, не мога на диета съм“, няма „Ох, само една, за да не те обидя“.

Мина известно време, два – три месеца. Видях се с този приятел, който имаше рожден ден тогава. Оказа се, че Елена Деколтето не е пропуснала да се похвали на Милена, че съм й направил палачинки. Милена моментално broadcast-нала. Елена Графинята уловила съобщението и била изкоментирала, че съм бил голям малоумник. Първо съм бил свалял нея и точно, когато мислела да ми обърне внимание, съм се бил отказал и съм се бил хвърлил на „дебеланата“. Не съм бил достатъчно упорит иначе можело и да ме „огрее“. Аййй, джанъъъъм.

И всъщност къде е цялата кретения в цялата работа? Оказва се, че и двете Елени благоволили да ми обърнат внимание заради историята с Габриела в маршрутката. Преди това, не ме смятали за интересен, но заради изпълнението, с което съм бил унижил онази малка фръцла, която им била лазела по нервите, съм бил привлякъл вниманието им.

Или моят приятел нещо не е разбрал или това жените не са от тази планета.

]]> http://chnk.wordpress.com/2009/01/24/%d0%b5%d0%bb%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%bc%d0%b8%d0%bb%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%b8-%d0%b3%d0%b0%d0%b1%d1%80%d0%b8%d0%b5%d0%bb%d0%b0/feed/ 2 chnk http://chnk.wordpress.com/2009/01/08/%d0%bf%d0%b5%d0%be%d0%bd%d1%8a%d1%82-%d0%b8-%d0%bb%d0%b0%d0%b2%d0%b8%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0/ http://chnk.wordpress.com/2009/01/08/%d0%bf%d0%b5%d0%be%d0%bd%d1%8a%d1%82-%d0%b8-%d0%bb%d0%b0%d0%b2%d0%b8%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0/#comments Thu, 08 Jan 2009 18:31:55 +0000 chnk http://chnk.wordpress.com/?p=3 ]]>

Вървях си вчера в центъра. Джапах в шибания топящ се сняг, псувах си наум. Не мога да разбера що за хора за хора са тия, дето държат магазините. Айде това, че им е задължение да си почистват пред магазините, но не го правят – мога да го разбера – просто отебават като едни истински българи. Ама малко се замислете бе, да ви еба майката – да си изчистиш един метър пред вратата не прави никаква разлика. Или си изчиствай на цялата дължина на магазина или въобще не чисти. Това, че пред входа има една носна кърпа място чисто не означава, че ще привлечеш клиенти. Точно обратното – всички ще те напсуват на майка, че си се направил на тарикат.

Както и да е… тия са ясни и няма да се оправят скоро.

Едни други хора искам да напсувам по същия повод. Това са някои от моите съседи в кооперацията. Не знам дали сте наясно как е в старите кооперации, затова ще ви светна – те са нещо средно между старчески домове и морги. От осем-десет апартамента я има един млад човек, я не. Останалото са пенсионери на умирачка, повечето от които освен да мърморят и да се оплакват на кой-къде сварят друго не правят. Вече 5 години откакто живея тук и не минава зима без скандали за това, че трябва да се чисти пред входа. Тъй като аз съм единствения под 65 години и някои от префърцунените баби-реститутки са решили, че мое неотменимо и неотложно зададено от бога, царя и родината задължение е да поддържам в изрядно състояние тротоара пред кооперацията. Първата зима, в интерес на истината, си давах зор. Аз съм добро момче, чавдарче, пионерче и комсомолец, възпитан да уважавам старите хора. Като се изтропка първия сняг и още на същия ден отидох и купих лопата за сняг и един час ринах като пеон. Един път така, втори път така, трети път така. Една неделя сутрин си спя сладко-сладко след силна алкохолна вечер. По едно време се звънна на вратата. Викам си: „Ебал съм ви майката“. След малко пак се звънна. Поглеждам часовника – осем и десет. Викам си: „Оооо, ебал съм ви майката“ и продължих да спя. Обаче – не, почва да се звъни на пожар. С триста зора надигнах махрмурлийското си туловище и отидох да отворя. Нали знаете как се разтуптява сърцето и започват да ти пулсират слепоочията, когато станеш рязко от дълбок сън – е така бях и аз. Отварям и виждам г-жа Мария, съседката отдолу. Няма „добро утро“, няма нищо. Директно казва:

— Наваляло е много и не може да се излезе. Слез, моля те и се погрижи.

Още преди да успея да асимилирам, какво, по дяволите, се опитва да ми каже, се врътва и слиза по стълбите. Това я спасява, защото след няколко секунди в крайна сметка зацепвам и ми кипват лайната, но нея вече я няма. Едно на ум. Комсомолецът в мен изпсува сочно. Върнах се в леглото и спах до към обяд. След като станах изпих две яки кафета се посъвзех и слязох да изчистя снега. Докато работех минаха някои от съседите и ми хвърлиха укорителни погледи. Както разбрах по-късно – причината за това била, че вече бяха успяли да ме обсъдят, как можело да съм толкова безотговорен, че да не изчистя пред входа, те били трябвало да отидат да си купят лекарства / хляб / пресни лайна. Две на ум. Пионерчето в мен изръси цветуща „попържня“.

Няколко дни след това имаше събрание на входа. Събираме се в г-жа Мария, която е домоуправител. Половината хол е зает от старо пиано, което не е свирило сигурно от 20 години (и слава богу) (за чий хуй това пиано е поставено на средата, а не до стената?!). Всички са седнали, за мен няма стол. Започват да говорят и обсъждат единствено как не било почистено пред входа. Не ме поглеждат, все едно, че не съм там. Чавдарчето в мен, започва да насъбира мръсни думички на върха на езика си. Сигурно десет минути ме обсъждаха по оня тънък начин, който хем ти дава да разбереш, че се отнася за теб, хем не е достатъчно директен, за да можеш да вземеш отношение. Г-жа Стефка се притеснявала, че може да падне и да си счупи ябълката, а то нали знаете на тия години какво означава това. Г-н Делимов трябвало да ходи на пазар и едвам влезнал на връщане с торбите. Единствено дядо Стоян се опитваше нещо да каже в моя подкрепа, но озлобените дърти уруспии го сецнаха.

— Ще говорим ли нещо за входа все пак, че искам да се прибирам да вечерям? — попитах аз в крайна сметка, използвайки неутрален тон.

— Млади човече, точно за входа говорим — отговори ми г-жа Мария със стиснати устни — Това е образцова кооперация. Не може входа да се оставя в такова състояние. Това е нещо много безотговорно отношение от Ваша страна, което ние не одобряваме.

Няколко думи за г-жа Мария: вдовица, пенсионерка, преди е работила в министерство на образованието. Най-важното нещо, което трябва да се спомене за нея е, че е реститутка – има два магазина някъде по центъра и взема сочен наем от тях. Между другото те почти всички от входа са така – кой магазин, кой апартамент. Само дядо Стоян е обикновен пенсионер, който едвам свързва двата края. Другите въобще не са за оплакване. Няма лошо, стига да не бяха такива надути пуяци и пуйки, които се възприемат за някаква господарска класа или нещо подобно и всички останали трябва да им се подчиняват и слугуват.

— Ами аз също не одобрявам много неща, като например да ми се звъни в неделя сутрин в осем часа — започвам аз все още спокойно. — Също така в тази кооперация не живея само аз. Ако смятате, че единствено мое задължение е да чистя тротоара – много сте се объркали.

Последва развълнувано неодобрително бърборене от всички страни. Те били стари, какво съм си мислел, на моите години били правили еди к’во си, ала-бала и т.н. В интерес на истината много се бях спекъл и донякъде засрамил от цялата ситуация, но в същото време въобще нямах намерение да им търпя глупостите.

— Ето какво ви предлагам — казах аз, вече с твърд тон. — Да съберем пари за почистване и следващия път като падне сняг – дайте 10-15 лева на циганите, които си предлагат услугите и да изчистят те.

Пак ми се разлаяха групово насреща. Резюме: За какво да се давали пари, като имало кой да свърши работата.

— Кой да я свърши?!?!?! — вече се разпених аз. — Вижте, ако не сте съгласни да съберем пари – просто снега ще си стои. Аз повече нямам абсолютно никакво намерение да го чистя.

Тръгнах да излизам, но чух някакви доста хапливи коментари, които вече не си спомням точно какви бяха, но ме уцелиха точно в десетката. Три на ум. Три корни. Дузпа. Просто им казах:

— Абе, не ме занимавайте с глупости.

И излязох.

Всъщност не точно това исках да кажа. Исках да кажа: „Абе, що не си ебете майките. Без теб дядо Стояне. Останалите – въобще не интересува дали някой от вас ще падне и ще си счупи ябълката или дори черепа“.

How rude.

Оттогава не чистя. На няколко пъти плащах на циганите. Четирима човека за 15 минути успяват да изринат всичко „до черно“ по цялата дължина. В интерес на истината и съкооператорите плащаха няколко пъти, но не и преди да изчакат да видят дали аз няма да се набутам отново. Не мога да ги разбера тези хора – вземат по поне 1000 евро на месец от наеми, но продължават да се стискат за 20 лева. Само дядо Стоян, горкия, не може да си ги позволи и като го видя да се мъчи примирено с лопатата, слизам да му помогна. Аз рина, той ми разказва някоя история от младостта си. Фън. Оня ден ми подари една бутилка домашна ракия.

А да, щях да забравя. Случва се понякога, когато някой от съседите е платил на циганите, да намеря колата си зарината като от лавина. Зли бе, ЗЛИ

]]> http://chnk.wordpress.com/2009/01/08/%d0%bf%d0%b5%d0%be%d0%bd%d1%8a%d1%82-%d0%b8-%d0%bb%d0%b0%d0%b2%d0%b8%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0/feed/ 0 chnk http://chnk.wordpress.com/2008/12/09/%d0%bb%d0%b8%d0%bb%d0%b0%d0%b2%d0%b0-%d0%b7%d0%be%d0%bd%d0%b0/ http://chnk.wordpress.com/2008/12/09/%d0%bb%d0%b8%d0%bb%d0%b0%d0%b2%d0%b0-%d0%b7%d0%be%d0%bd%d0%b0/#comments Tue, 09 Dec 2008 19:20:23 +0000 chnk http://chnk.wordpress.com/?p=10 ]]> Вече окончателно ми писна да се разправям с тия от „Паркинги и гаражи“. Не стига, че толкова ядове имах докато ме оставят на мира да си паркирам пред нас, ами и продължават да ме малтертират.

Като казах малтретират се сещам за едно интервю с циганки, които метяха някаква градинка. Питаха ги дали са имали проблеми със скинхедс и подобни. Едната вика:

— Е па да, имали сме. Идват едни такива с голи глави и ни тренират — явно имаше предвид малтретират.

Репортерът едва сдържайки смеха си ги пита:

— Е, как така ви тренират?!?!

— Е па, обиждат ни, заплашват ни.

Та и мен така. Тренират ме.

Тренират мозъка ми да измисли, колкото се може по-обидно изречение.

Спирам в синя зона, пращам си SMS за таксата и отивам да си върша работата. Връщам се след няма и 20 минути и „що да видя“ – на колата сложена скоба. Търся аз служител на Паркинги и гаражи – не се вижда нито един. Чаках може би около половин час преди да се появи някакъв прост олигофрен, който се мислеше за генерален директор. След кратка разправия, че съм пратил SMS и не би трябвало да имам скоба, той започна по най-флегматичния начин да набира някакъв телефон. След като го сбърка два пъти най-накрая успя да се свърже, каза номера на колата, явно се разбраха, че всичко е ОК и затвори.

— Еми нещо грешка е станАла — каза абсолютно безхаберно и тръгна да си ходи, моля ти се!!!

— А скобата кой ще махне?! — викнах аз след него.

— Ааа, скобата…. — десет секунди пауза. — Е па той колегата с инструментите е на обед.

— Ами обади му се да дойде.

Малоумника нещо се спече, мисли, мисли и накрая пак започна упражнението с телефона. След малко пристигна един тлъст шопар със зачервено лице и класическа просташка физиономия от тия дето ти идва да ги риташ с казармена кубинка с наковани пирони отпред на подметката.

— Е па кво толкова бързо има бе?! — развика се още от 20 метра.

Олигофрена се сви все едно сега ще го спукат от бой и се прикри зад мен.

С тая тиква се разправяхме сигурно пет минути на тема дали е нормално да го чакам в студа той да се наобядва. Както и да е, махна скобата.

Сега като се замисля, някой шеф е за псуване, че не си контролира хората.

Накратко: Абе да им еба и синята зона, докато не стане лилава…

Дано ми остане време тия дни да преместя постовете.