Вървях си вчера в центъра. Джапах в шибания топящ се сняг, псувах си наум. Не мога да разбера що за хора за хора са тия, дето държат магазините. Айде това, че им е задължение да си почистват пред магазините, но не го правят – мога да го разбера – просто отебават като едни истински българи. Ама малко се замислете бе, да ви еба майката – да си изчистиш един метър пред вратата не прави никаква разлика. Или си изчиствай на цялата дължина на магазина или въобще не чисти. Това, че пред входа има една носна кърпа място чисто не означава, че ще привлечеш клиенти. Точно обратното – всички ще те напсуват на майка, че си се направил на тарикат.
Както и да е… тия са ясни и няма да се оправят скоро.
Едни други хора искам да напсувам по същия повод. Това са някои от моите съседи в кооперацията. Не знам дали сте наясно как е в старите кооперации, затова ще ви светна – те са нещо средно между старчески домове и морги. От осем-десет апартамента я има един млад човек, я не. Останалото са пенсионери на умирачка, повечето от които освен да мърморят и да се оплакват на кой-къде сварят друго не правят. Вече 5 години откакто живея тук и не минава зима без скандали за това, че трябва да се чисти пред входа. Тъй като аз съм единствения под 65 години и някои от префърцунените баби-реститутки са решили, че мое неотменимо и неотложно зададено от бога, царя и родината задължение е да поддържам в изрядно състояние тротоара пред кооперацията. Първата зима, в интерес на истината, си давах зор. Аз съм добро момче, чавдарче, пионерче и комсомолец, възпитан да уважавам старите хора. Като се изтропка първия сняг и още на същия ден отидох и купих лопата за сняг и един час ринах като пеон. Един път така, втори път така, трети път така. Една неделя сутрин си спя сладко-сладко след силна алкохолна вечер. По едно време се звънна на вратата. Викам си: “Ебал съм ви майката”. След малко пак се звънна. Поглеждам часовника – осем и десет. Викам си: “Оооо, ебал съм ви майката” и продължих да спя. Обаче – не, почва да се звъни на пожар. С триста зора надигнах махрмурлийското си туловище и отидох да отворя. Нали знаете как се разтуптява сърцето и започват да ти пулсират слепоочията, когато станеш рязко от дълбок сън – е така бях и аз. Отварям и виждам г-жа Мария, съседката отдолу. Няма “добро утро”, няма нищо. Директно казва:
— Наваляло е много и не може да се излезе. Слез, моля те и се погрижи.
Още преди да успея да асимилирам, какво, по дяволите, се опитва да ми каже, се врътва и слиза по стълбите. Това я спасява, защото след няколко секунди в крайна сметка зацепвам и ми кипват лайната, но нея вече я няма. Едно на ум. Комсомолецът в мен изпсува сочно. Върнах се в леглото и спах до към обяд. След като станах изпих две яки кафета се посъвзех и слязох да изчистя снега. Докато работех минаха някои от съседите и ми хвърлиха укорителни погледи. Както разбрах по-късно – причината за това била, че вече бяха успяли да ме обсъдят, как можело да съм толкова безотговорен, че да не изчистя пред входа, те били трябвало да отидат да си купят лекарства / хляб / пресни лайна. Две на ум. Пионерчето в мен изръси цветуща “попържня”.
Няколко дни след това имаше събрание на входа. Събираме се в г-жа Мария, която е домоуправител. Половината хол е зает от старо пиано, което не е свирило сигурно от 20 години (и слава богу) (за чий хуй това пиано е поставено на средата, а не до стената?!). Всички са седнали, за мен няма стол. Започват да говорят и обсъждат единствено как не било почистено пред входа. Не ме поглеждат, все едно, че не съм там. Чавдарчето в мен, започва да насъбира мръсни думички на върха на езика си. Сигурно десет минути ме обсъждаха по оня тънък начин, който хем ти дава да разбереш, че се отнася за теб, хем не е достатъчно директен, за да можеш да вземеш отношение. Г-жа Стефка се притеснявала, че може да падне и да си счупи ябълката, а то нали знаете на тия години какво означава това. Г-н Делимов трябвало да ходи на пазар и едвам влезнал на връщане с торбите. Единствено дядо Стоян се опитваше нещо да каже в моя подкрепа, но озлобените дърти уруспии го сецнаха.
— Ще говорим ли нещо за входа все пак, че искам да се прибирам да вечерям? — попитах аз в крайна сметка, използвайки неутрален тон.
— Млади човече, точно за входа говорим — отговори ми г-жа Мария със стиснати устни — Това е образцова кооперация. Не може входа да се оставя в такова състояние. Това е нещо много безотговорно отношение от Ваша страна, което ние не одобряваме.
Няколко думи за г-жа Мария: вдовица, пенсионерка, преди е работила в министерство на образованието. Най-важното нещо, което трябва да се спомене за нея е, че е реститутка – има два магазина някъде по центъра и взема сочен наем от тях. Между другото те почти всички от входа са така – кой магазин, кой апартамент. Само дядо Стоян е обикновен пенсионер, който едвам свързва двата края. Другите въобще не са за оплакване. Няма лошо, стига да не бяха такива надути пуяци и пуйки, които се възприемат за някаква господарска класа или нещо подобно и всички останали трябва да им се подчиняват и слугуват.
— Ами аз също не одобрявам много неща, като например да ми се звъни в неделя сутрин в осем часа — започвам аз все още спокойно. — Също така в тази кооперация не живея само аз. Ако смятате, че единствено мое задължение е да чистя тротоара – много сте се объркали.
Последва развълнувано неодобрително бърборене от всички страни. Те били стари, какво съм си мислел, на моите години били правили еди к’во си, ала-бала и т.н. В интерес на истината много се бях спекъл и донякъде засрамил от цялата ситуация, но в същото време въобще нямах намерение да им търпя глупостите.
— Ето какво ви предлагам — казах аз, вече с твърд тон. — Да съберем пари за почистване и следващия път като падне сняг – дайте 10-15 лева на циганите, които си предлагат услугите и да изчистят те.
Пак ми се разлаяха групово насреща. Резюме: За какво да се давали пари, като имало кой да свърши работата.
— Кой да я свърши?!?!?! — вече се разпених аз. — Вижте, ако не сте съгласни да съберем пари – просто снега ще си стои. Аз повече нямам абсолютно никакво намерение да го чистя.
Тръгнах да излизам, но чух някакви доста хапливи коментари, които вече не си спомням точно какви бяха, но ме уцелиха точно в десетката. Три на ум. Три корни. Дузпа. Просто им казах:
— Абе, не ме занимавайте с глупости.
И излязох.
Всъщност не точно това исках да кажа. Исках да кажа: “Абе, що не си ебете майките. Без теб дядо Стояне. Останалите – въобще не интересува дали някой от вас ще падне и ще си счупи ябълката или дори черепа”.
How rude.
Оттогава не чистя. На няколко пъти плащах на циганите. Четирима човека за 15 минути успяват да изринат всичко “до черно” по цялата дължина. В интерес на истината и съкооператорите плащаха няколко пъти, но не и преди да изчакат да видят дали аз няма да се набутам отново. Не мога да ги разбера тези хора – вземат по поне 1000 евро на месец от наеми, но продължават да се стискат за 20 лева. Само дядо Стоян, горкия, не може да си ги позволи и като го видя да се мъчи примирено с лопатата, слизам да му помогна. Аз рина, той ми разказва някоя история от младостта си. Фън. Оня ден ми подари една бутилка домашна ракия.
А да, щях да забравя. Случва се понякога, когато някой от съседите е платил на циганите, да намеря колата си зарината като от лавина. Зли бе, ЗЛИ 
