Организационна структура на софтуерна фирма

Клик за пълен размер

Елените, Милените и Габриела

Историята започва така:

Возим се аз и Габриела в една претъпкана марова шрутка. На мен ми са ми кипнали лайната, недоспал съм, претрепан, а тепърва остава втората половина от шибания ден. Габриела ми е стара позната – неведнъж съм се опитвал да я свалям, но тя все нещо ми се измъкваше. По-скоро си играеше на примък-отмък. Пусне ми аванс, аз налапам като шаран и започвам да й обръщам внимание и като се доближа прекалено близко – айде еби си майката и почва да се дърпа. Един път така, втори път така, пе’есети път така. Малоумна работа. Та засичам я аз по някаква невъобразима случайност в маршрутката и започваме да си говорим. Била сгодена, показва ми пръстен. Както винаги започва с “примък” и ми се лигави и кокетничи. Обаче нали съм й ял лайната неведнъж и се правя на джелезен и се държа хладно. По едно време я усещам, че започва да се допира до мен ууууж, случайно. “Да ти еба майката” — викам си на акъла. Търпях й лигавщините, търпях и накрая и пуснах една ръка. Гувендията му с гювендия явно не очакваше толкова директно да я заиграя и ми вика:

— Не ме пипай по задника — и ме гледа едно такова строго. Ха-ха.

— Защо? — пипкам аз невинно.

— Ами защото съм сгодена все пак!!! — сепва ми се тя и се извърта, опитвайки се да се измъкне от опипването ми.

— Е какво общо има, аз да не те пипам по годежния пръстен?!

— Не, пипаш ме по задника!!!

— По сгодения задник, имаш предвид? — продължавам да наглея аз.

— Точно така! По сгодения задник!!!

— А да ти се намира случайно несгоден задник? — питам аз с кооперативен тон.

— Не, не ми се намира!!!!!! — тросва се Габриелата.

— Ами то всъщност, не точно несгоден задник ми трябва. Да ти се намира несгодена слив…

Е тук се опита да ми изплющи един шамар, но нямаше как да си извади ръката в цялата гмеж (абе тия маршрутки може ли да са толкова тъпкани бе, да им еба майката и на тях, не че точно в този случай не ми идва дюшеш). Изскубна се и отиде да слиза. Народа се извъртя – някои ми хвърлиха укорителни погледни, някои се хилеха. Както и да е.

Продължението, за което впоследствие разбирам, се състои в това, че Габриелата се оплакала на нейната приятелка Милена какъв съм бил простак. Милената сама по себе си представлява парадокс на вселената – дори затворена сама в изоставена мина, на един километър дълбочина, ловяща с уста неутрино, ще успее да разпространи всяка клюка, колкото и незначителна да е, по-добре от Франс прес и CNN взети заедно.

Сега искам да уточня, че в този разказ има само една Милена в противоречие със заглавието, но всъщност цялата работа идва от това,

Пеонът и лавината

Вървях си вчера в центъра. Джапах в шибания топящ се сняг, псувах си наум. Не мога да разбера що за хора за хора са тия, дето държат магазините. Айде това, че им е задължение да си почистват пред магазините, но не го правят – мога да го разбера – просто отебават като едни истински българи. Ама малко се замислете бе, да ви еба майката – да си изчистиш един метър пред вратата не прави никаква разлика. Или си изчиствай на цялата дължина на магазина или въобще не чисти. Това, че пред входа има една носна кърпа място чисто не означава, че ще привлечеш клиенти. Точно обратното – всички ще те напсуват на майка, че си се направил на тарикат.

Както и да е… тия са ясни и няма да се оправят скоро.

Едни други хора искам да напсувам по същия повод. Това са някои от моите съседи в кооперацията. Не знам дали сте наясно как е в старите кооперации, затова ще ви светна – те са нещо средно между старчески домове и морги. От осем-десет апартамента я има един млад човек, я не. Останалото са пенсионери на умирачка, повечето от които освен да мърморят и да се оплакват на кой-къде сварят друго не правят. Вече 5 години откакто живея тук и не минава зима без скандали за това, че трябва да се чисти пред входа. Тъй като аз съм единствения под 65 години и някои от префърцунените баби-реститутки са решили, че мое неотменимо и неотложно зададено от бога, царя и родината задължение е да поддържам в изрядно състояние тротоара пред кооперацията. Първата зима, в интерес на истината, си давах зор.

Лилава зона

Вече окончателно ми писна да се разправям с тия от “Паркинги и гаражи”. Не стига, че толкова ядове имах докато ме оставят на мира да си паркирам пред нас, ами и продължават да ме малтертират.

Като казах малтретират се сещам за едно интервю с циганки, които метяха някаква градинка. Питаха ги дали са имали проблеми със скинхедс и подобни. Едната вика:

— Е па да, имали сме. Идват едни такива с голи глави и ни тренират — явно имаше предвид малтретират.

Репортерът едва сдържайки смеха си ги пита:

— Е, как така ви тренират?!?!

— Е па, обиждат ни, заплашват ни.

Та и мен така. Тренират ме.

Тренират мозъка ми да измисли, колкото се може по-обидно изречение.

Спирам в синя зона, пращам си SMS за таксата и отивам да си върша работата. Връщам се след няма и 20 минути и “що да видя” – на колата сложена скоба.

Нова кочинка

В крайна сметка се наложи да преместя блога тук, защото моя приятел, който го беше хостнал се позасрами от простотиите, които пиша. Живи здрави

Дано ми остане време тия дни да преместя постовете.